|
Чудно нещо е градът. Прилича ми на камък, който всяко поколение, което е живяло в него дялка, според своите изисквания и вкусове, а той все си пази формата и като, че ли тя все расте, променя се, ту щастлива, ту нещастна, правейки и буболечките в нея такива. Има ли друго материално нещо на земята, което да притежава тези качества. Мисля, че няма, поне не се сещам за такова. Човешките поколения, едно след друго, го променят, изграждат и рушат, усукват и изтискват всичките му сокове и сили, а не след дълго – той отново е жизнен и във форма. Изглежда, че винаги излиза крайният победител. Невидим, но несъмнен победител. Наистина, той се бори с различни поколения хора, като борец срещу борец, но те са винаги нови и с неутолима амбиция да го победят. Успяват, естествено в рамките на краткия им живот. А после – изчезват, оставяйки или добрите, или лошите си дела в него. Той – оставя добрите, полезните, значимите и не толкова значими човешки намеси върху безсмъртното си тяло, а другото потъва във времето и дългите години живот, без памет за него и създателите му.
Изглежда животът на човека е неразривно свързан с неговия, независимо огромните възрастови разлики, Като че ли, той се труди, учи, живее само и само да му докаже, че е съществувал, че е творил, а това се вижда или остава само, ако градът реши да го запази.
Как го пази?. Просто. Не позволява на следващите поколения да го разрушат, убеждавайки ги, че го харесват. Но идват други, които не се хващат на въдицата и очакваното се случва – новите унищожават дългопазеното. Останалите артефакти от преди хилядолетия са плод на уникална човешка небрежност или немарливост, а може би понякога и високомерие, така характерно за дребната буболечка или мушица – за тях той няма заслуга.
Стимулира ли градът човека да твори, да създава, да измисля, да се вдъхновява. Повече от сигурно е това. Смея да си помисля и дори това, че именно градът е създал и оформил необятното човешко въображение, бутайки го, мачкайки го, пресмивайки му се, адмирирайки го, макар и рядко, помагайки му, само когато той е пожелал да помогне! Е, дали градът не е одушевено и мислещо същество? Не вярвам, но доказателствата оборват неверието ми. Дори си мисля, че той си избира на кого да помага и на кого не, гледайки с насмешка безрезултатните опити на някой да се реализира с качествата си на човек, а не на малка, дребна и угодлива буболечка, готова на всичко - за минутата негово признание. Рояци мушички, живеещи ден, орди от амбициозни буболечки, топлещи се като паразити сред човешкото множество – съществуват за това. Да се докажат, след което да изчезнат, удоволетворили миниатюрната си амбиция и блеснали за миг. Милиарди съществували, които никой никога не е познавал, нито ще помни. Защо ли са живели? Отговорът е прост, но невероятен – за да живее градът!
|
