|
На Нора и Калоян, които на 5 януари стават на 12
Нося черната си брада от края на 62-ра, непрекъснато, денонощно, вече над половин век! Представете си – над петдесет години!
С изключение на един ден, ако съзнателно минимализирам времето без брада, когато излязох обръснат и никой не ме позна. Дори архитектите Р. и В., които с учудване ме погледнаха, когато ги поздравих при разминаването ни. От 83-та престанах да се бръсна, дори за малки и незначителни корекции, а само ежедневно я подстригвах и скъсявах. Преди това преминах през всичките форми на оформянето й, но накрая се спрях уморен - на късо подстриганата брада по цялата окосмена част от лицето ми, защото, едва ли знаете, каква мъка е да бръснеш тази четина от разхвърчани във всички посоки, къси и остри, бодли. Винаги съм се питал, защо Създателят ни е дал това окосмяване, а не ни е позволил всяка година да сменяме зъбите си или задължително да трупаме повече ум и знания, и опит - за ползване? За да грешим по-рядко и да живеем, както бихме искали!
……………………………………………………
Не помня годината. Вероятно е била някоя от първите на 70-те. Беше късна и приятна пролет, а в града – слънцето и много хора, зажаднели за него. Много и всеки, тичащ нанякъде. Пресичах по дължина площад “Славейков“, не бях направил и десетина крачки, малко след кино „Култура“, изненадващо двама ме хванаха под ръка.
- Бихте ли ни показали паспорта си, другарю! С брада ли сте на снимката?
- Не!
- Ще трябва да ни последвате! - любезно нареди единият.
Върнахме се в началото на улицата, където по онова време имаше бръснарски салон, като двамата продължиха да ме стискат здраво за ръцете, за да не ме изпуснат. Салонът беше до сградата на Съюза на журналистите. Седнахме, за да изчакаме да се освободи стол. Двамата мъже, малко по-възрастни от мен, останаха спокойни, дори и когато излязохме навън – аз, без брада и силно подстриган, с липсваща опашка на косата, а те доволни от изпълнения си дълг! Благодарих им с ирония и широка усмивка! Средновековни норми, нали?
…………………………………………
Вече съм с поредната нова година от живота си, а брадата ми отдавна е побеляла! Не се оплаквам, че съм остарял. Чувствам, че духът ми, сякаш няма време да старее и все още е на двайсет и пет. Не се оплаквам, договорил съм се с него да му помагам, да поддържам материалното си тяло, поне още две-три десетилетия, за да не оставя работата си незавършена и за да видя с удоволствие, как някои паразити отлитат уверено в небитието. Преди мен!
Михаил Петков / 28. 12. 2015 – 03. 01. 2016 г.
|
