Фотограф: Строителство Градът "Захарна фабрика" - София, е първата от този род производствени сгради в страната. Комплексът от 21 сгради е построен в периода 1897 - 1898 г. През 1925 г. спира работа, след което фабриката е ликвидирана.

Проектната разработка предлага адаптация на интериорните пространства на съществуващия комплекс от сгради паметници, създавайки следните функционални зони:

1. Зона с жилищна функция: жилищни единици тип лофт с ателиета, предназначени за хора на изкуството: художници, писатели, скулптури, артисти, архитекти.

2. Зона за широко обществено ползване: търговска зона, администрация, галерия, ресторант, кафета, детски център, библиотека, медиатека, многофункционална зала, ателиета за обучение на малки групи, свързани с приложните изкуства.

В обхвата на проектната разработка влизат Голямата фабрична сграда; групата от две малки фабрични сгради в северната част на комплекса и малката фабрична сграда в южната част. Жилищата са разположени в южната част на Голямата фабрична сграда заради по-благоприятното изложение. Към тях се отнася и малката фабрична сграда (Шоурум за хора на изкуството) с регулиран достъп, предназначена за обитателите на комплекса и техните гости. В непосредствена близост е предвиден и открит паркинг, който да обслужва жилищата.

Зоните с обществена функция са съсредоточени към вътрешната улица на комплекса. В групата малки фабрични сгради са разположени търговски център и администрация, като основните им подходи са към вътрешната улица, но са предвидени входове и към община "Илинден" и подземния паркинг за по-бърз достъп.

В голямата фабрична сграда е разположено главното фоайе на комплекса с кафе (в северозападната част) и детски център (в югозападната част), галерията с 4 самостоятелни входа, 2 от север и 2 от юг, заема централно място в сградата. Достъп осигуряват и двете пасарелки, които обслужват хората от гарата и ги отвеждат до второто ниво на галерията. Ресторантът е разположен в североизточната част, като зареждането е от изток, със собствена връзка.

Вътрешната улица е основна ос на комплекса, предназначена е за изложби на открито, място за отдих и рекреация. Площадното пространство в южната част на комплекса също е с аналогично предназначение. Като по този начин цялата територия участва в културния живот на фабриката.

Разположен на 880 м. над морското равнище, Сафед е най-високият град в Израел – нацията с мек климат и невероятна гледка към хълмовете. Точно това е в основата на неговата репутация като популярно ваканционно селище. Търсенето на модерни помещения за настаняване е огромно.

Архитектите взели решение да запазят старите зидани стени, снабдявайки се с допълнителеб камък на същата равно възраст от близките структури, за да допълнят градежа. Някога скрита под мазилката, старата скала сега грее като основна характеристика на възстановената сграда.

Дизайнерите добавили нови отвори в стените, стратегически разположени така, че да осигряват много естествена дневна светлина, като същевременно намаляват отблясъците в интериора и топлината. Вътрешните облицовки се базират на ярки, отразяващи повърхности като полирани бетонни подове и стени от стъкло с различна прозрачност. Така светлината прониква дълбоко навътре в стаите, а цялостното общо усещане е за за откритост.

Структурата има ламаринен покрив, специално проектиран така, че да предотвратява натрупването на сняг и да защитава интериора от сезонните колебания на външната температура. Архитектите казват, че дебелите каменни стени имат силен изолационен ефект.

Сафед е известен град, станал прославен през 16 век като център на еврейския мистицизъм, известен сега като Кабала. Това е и родното място на палестинския президент Махмуд Абас.

Легендата разказва, че градът е основан след Големия потоп от един от синовете на Ной.

Намира се върху Сирийсно-африканския разлом и е често раздрусван от силни земетресения. Реновираната къща е на 250 години и вероятно е оцеляла след последното голямо земетресение в Сафед – „Галилейското земетресение от 1837 г“.

Снимки: Асаф Пинчук, HENKIN SHAVIT Architecture & Design

В средата на 50-те в кварталната градинка имаше един фонтан от времето на Цар Фердинант, една чешмичка с витошка вода и едина морена с бронзово козле скрити под елите. В средата на 60-те, за една нощ до тях щръкнаха три бронзови бюста. На никому известни комунистически герои. Партията вече бе бетонирала властта си и се зае да зида липсващото й героично минало. В края на 80-те то вече овладя градовете и селата на България. Площадите, парковете и кварталните градини бяха задръстени от тоталитарен бронз и каманяк. Не бе пожалена дори и дивата природа. На святия за българите връх Бузлуджа, кацна една тава с петолъчка.

Откриването на всеки паметник беше съпроводено с речи, клетви и тържества – ленти, менчета и ръченици. Сеирът се хареса на хората. Той лекуваше смачканото самочувствие и за момент те забравяха своето нищожестве. Политическите дивиденти от подобни ритуали бяха оценени от новите-стари политици и те ги запазиха и след 89-та година. Единствено кръстенето пред попа замени клетвата за вярност към партията. На гузната съвест и парвенющината беше необходимо героично минало за да престанат да бъдат такива.

***

Провалът на кандидатурата на София за Европейска столица на културата беше звучен шамар по авторитета на столичната администрация, но тя направи всичко необходимо той да не бъде забелязан, анализиран и обяснен. А това беше най-подходящият момент да се разделим с допусканите досега грешки в изграждането на градската среда на София. Момент, след който обществените й пространства можеха да се планират и реализират съобразно изискванията на съвременното градоустройство и градския дизайн.

Вместо това настървената арогантност зелените обществени пространства на София да бъдат оползотворени за политически цели (спомнете си прословутите чешмички на НДСВ) и прикрити меркантилни интереси продължи с неотслабващи амбиции. Последните примери бяха кампаниите за възстановяване на Мемориала на 1-ви и 6-ти пехотно полкове (засега неуспешна) и за издигане на паметник на цар Самуил (успешна).

Известна реална представа за това, какви са последствията за средата, която обитаваме от провежданата през последните десетилетия градоустройствена политика могат да ни дадат резултатите от един сравнителен анализ на функциите т. е. използването и физическото състояние, т.е. ‚обзавеждането“ на някои от обществените пространства в центъра на града.

Анализът

За всички е известни, че Париж и София трудно биха могли да бъдат сравнявани, но в градоустройството винаги могат да се намерят сходни критерии – административен статус, близка по размери площ, генезис, брой и типове на обществените пространста и пр., чрез които един сравнителен анализ може да бъде направен. В случая за база е избран Париж, защото той е един от еталоните не само за градовете в Европа, но и по света.

Резултатите от подобен анализ биха дали отговор и на някои други въпроси, несвързани пряко с проблемите на градоустройството, защото то създава, гради и управлява средата, сред която преминава по-голямата част от живота ни – с всички негови дейности и нюанси.

Париж

Париж възниква като гало-римски военен лагер върху един издължен остров на река Сена. Сега тази част от града носи името Ил дьо ла Сите. Площта, която тя заема, с малко надхвърля тази, която ограждат булевардите „Цар Освободител“, „Дондуков“ и „Васил Левски“ върху територията на днешна София. Ил дьо ла Сите е люлката на град Париж - неговият исторически и урбанистичен център. Тук са разположени множество сгради паметници на френското архитектурно-историческо наследство: катедралата Нотр Дам дьо Пари, кралската църква Сент Шапел, където през вековете са коронясвани френските крале, Съдебната палата на Париж и пр.

Едно обществено пространсво в Париж - градинката Жан Галан, Ил дьо ла Сите. (снимка GoogleEarth)

Съвременната структура на Ил дьо ла Сите разполага общо със 7 обществени пространства; два площада – Анри IVи Дофин, един предкатедрален площад(парви) – Нотр Дам дьо Пари, един пазарен площад – Луи Лепин (Пазар на цветята) и три градски градини (тип скуер) – Жан Галан, Йоан XXIII и Ил дьо Франс. Паркирането в тях е забранено изцяло. Освен бреговете на Сена, територията на всички тези пространства, с изкючение на на пл. Анри IV са озеленени и принадлежат изцяло на гражданите.

Монументалната украса на тези обществени пространства се състои от два паметника – на кралете Анри IVи Карл Велики, два фонтана с тематични скулптурни композиции, една декоративна чешмичка и един мемориален комплекс - на жертвите на Холокоста, или общо 6 обекта свързани с пластично изкуство. Ако изключим по-авангардния стил на Мемориалния комплекс, който при това е и трудно забележим, защото комплексът е разположен под нивото на терена и в най-отдалечения край на острова, останалите творби са изпълнени така, че създадат един хармоничен градски ансамбъл със заобикалящите ги сгради. Мащабите са човешкиви, липсва самоцелната монументалистика, натрапчивата героизация и най-вече евтиното лустро. И в двата паметника националната памет е деликатно величествена в своята дискретност и патина. Точно тази култивирана с векове изящна дискретност, с която в Париж е пропито всичко и която ще остане вечно непонятна за лумпена и парвенюто.

София

Очертаната по-горе територия на София също би могла да се определи като съвременна люлка и център на столицата. Тук са разположени най-емблематичните и представителни нейни сгради – бившият Царски дворец, Народното събрание, Светият синод, катедралата „Св. Ал. Невски“, базиликата „Св. София“ и др. Тук са и трите от най-известните софийски площади – „Цар Освободител“, „Ал. Невски“, „Ал. Батемберг“ и едно малко площадно пространство (тип пиацета) пред паметника на Иван Вазов. Сега всички те само условно могат да се нарекат обществени площади, защото територията им е превърната в паркинг (платен!), т.е. те са ИЗГУБЕНИ за обществото. В тази зона са разположени и пет градска градина – едната около сградата на бившия Царски дворец, другата до Руската църква, третата пред базиликата „Св. София“, четвъртата разположена приблизително огледално на третата и последната - градинката пред Университета. Освен тях пространството около пл. „Ал. Невски“ също е озеленено, но е невъзможно то да бъде квалифицирано поради променящите се и аморфни граници, разпокъсаната от транзитното движение територия, неустановените си функции и пр. Тези характеристики го превръщат също в изгубено обществено пространство. Т.е. от общо 10 обществени пространства в центъра на София само 5 принадлежат на гражданите, а останалите са изгубени!

В същата зона гражданската инициативност и страстта към културно-историческото наследство са създали три нерегламентирани „пазара“ – на плетива, на икони и картини и на сувенири. Поради ред причини не би могло тези обществени пространства да бъдат квалифицирани като пазарни площади и са някакъв тип, което само общината би могла да определи.

В София – катунът пред погледа на цар Самуил. Тази снимка от GoogleEarth разнася „славната“ ни култура по целия свят.

Естествено, при това имане тематичният и стилов избор в центъра на София да е значително по-неограничен, отколкото в Париж. Тук пиедестал до пиедестал се извисяват царе, светия, възрожденци, опълченец, слепи войни, летец с перка, поет с лопата, майка със щастливо дете в ръце (от кръста нагоре), бунтовен селянин, партизанка, писатели, художници, трабант, кон, лъв, пръски от фонтан, витошка морена, светещи очи, дантели, карета, плетени вълнени чорапи, икони, картини, ордени, търбушони, самовари, матрьошки..., извинения за пропуснато.

За някой това изобилие от памет може би е достигнало апогея си, но се лъжат. Соред една нова инициатива тук е мястото и на един паметник на цар Борис Първи. Следвайки логика, би могло да се предположи, че той ще се извиси накъде около сградата на Светия синод, отляво на матрьошките и самоварите, но извън лъчистия взор на цар Самуил и далеч от „брюкселските“ дантели и вълнените родопски чорапи.

И за каймак ни обещават в близко бъдеще около катедралата „Св. Ал. Невски“ да бъдат набити десетки светещи пилони. Те ще озаряват нощем не само струпаното тук имане от национална памет, но и инкрустирани в паважа позлатени павета с имената на достойни българи – нов вид хоризонтална национална памет! Бедни ми Париж, кой невеж те нарече „Град на светлината“?

(Между другото на въображението на организаторите на спектакъла със святкащи очи на цар Самуил, които озаряват празните дупки от извадените очи на войните му би завидял и д-р Менгеле.)

Равносметката

Париж никога, ама никога няма да бъде Европейска столица на културата, защото всяка година неизменно е световна столица на културата - на изкуствата и музеите, на джаза и шансона, на модата и кулинарията, на класическата и съвременна архитектура. Той е еталон и за това как един съвременен град трябва да се планира, строи, развива и управлява. За това какви трябва да бъдат и на кого принадлежат обществените му пространства. (В огромната зелена градина около Айфеловата кула няма нито една количка за сладолед, паметник или дори паметен знак!) В Париж зелените обществени пространства принадлежат безусловно и само на гражданите му и на техните гости. В тях отдавна вече не се търкаля паметта на нацията. Тя грижливо е събрана в Пер ла Шез и в Пантеона на вечната слава. Там в благоговение французинът се прекланя пред нея.

София също никога няма да бъде Европейска столица на културата. Не защото сега нещо е сбъркана, а защото отдавна всичко е сбъркано. Административната безотговорност, партизанщината, интелектуалната егоцентричност, творческата безскруполност, непоносимостта към ред, закон и чуждо мнение обезобразиха обществените пространства на столицата ни. Те сега не принадлежат на хората, а са гето на урбанистичен кич и парвенющина. В София площадите са паркинги, на пазара между карантията, картофите и чесъна ни пробутват картини и контрабандни цигари, а парковете и градините са килер, в който складираме обремененото ни от парвенющина национално достойнство. Всичко това може би е някакъв вид култура, но трудно се възприема за европейска. А без да има такава София няма как да бъде столица на европейската култура!

П.П. Готов съм да се обзаложа, че дори и стопанката на София, г-жа Фандъкова не знае колко обекта свързани с някаква памет има пред сградата на НДК, защото, ако знаеше трудно би се съгласила, че там има място и за още една - Мемориала на 1-ви и 6-ти полкове. Тук освен паметника „1300 години България“ са разположени в безпорядък още 9 паметници, скулптурни пластики и възспоменателни плочи в различен стил и тематика. Към тях прибавете 3 водни огледала с фонтани, един параклис с 3 чешми, една мемориална стена на жертвите на комунизма, една широкоплощна, детска площадка и един амфитеатър преустроен в лятно кино, а по-късно в бар(?) за да осъзнаем сред какъв урбанистичен, „паметен“ и естетически тюрлюгювеч газим. Четирите кафенета и 10-те бараки за сладолед, варена царевица и ход-дог не се броят! Те са в графата преместваеми обекти. Доходоносни за общината и собствениците им. Майната й на архитектурата и естетиката, би казал някой!

Арх. Емил Коцев

03.08.2015

София

Фотограф: Строителство Градът

Сградата на сиропиталище "Вангеман" в Русе е необитаема през последните двадесет години след изместването на последното училищно заведение, помещавало се в нея - Музикалната гимназия. Данните от досието на тази недвижима културна ценност сочат, че е построена през 1900 – 1901 г. от немски духовен орден за сиропиталище на пастор Вангеман. Сградата е с висока архитектурно-строителна стойност от местно значение.

Новата сграда, проектирана за Музей на музиката, представлява допълващо застрояване и свързва на подземно ниво подземния паркинг с Русенския музикален център. Конструкцията на музея е комбинирана - стоманобетонна черупка, носена от стоманобетонни колони с П-образни метални профили в ядрото за по голяма здравина, тъй като полученото покривно пространство ще служи за открита сцена за събития и ще бъде частично озеленено. Пространството в музея е разделено от подвижни стенни панели, движещи се по релси за по голяма функционалност и възможност за премоделиране на пространството и получаване на богата палитра от експозиционни площи.

Предвид статута на сградата като архитектурен паметник на културата се предвижда цялостна реставрация и консервация на фасадите в оригиналния им вид. Налага се демонтаж на лицевата част на съществуващата фасадна зидария от клинкерни тухли в повредените участъци и възстановяването й от нови такива. Липсващите или повредени каменни и мазилкови декоративни фасадни елементи (колони, капители, конзоли и др.) ще бъдат възстановени от оригиналните материали. Калканната северна фасада се третира, като се прави стилизирано копие на срещуположната южна фасада. Изработват се елементи от изкуствен камък, а зоните с клинкерни тухли се пресъздават отново с тухлена облицовка, но с цвят в бялата гама.