Тези дни случайно хванах по телевизията разговор за София. Говориха архитекти. Млади. Говориха и дрънчаха.

Обсъждаха се въпроси за пространството около НДК и те провокираха в съзнанието ми пропуснатият шанс и ползи за града със ситуирането и изграждането на голямата сграда.

Всяко действие на умния човек е планирано и добре обмислено. Ще кажа веднага – не така се получи при реализацията на НДК. Не говоря за самата сграда – това е друг въпрос, а за пълноценното използване на територията на старите казарми и пазара. От години ме чопли въпроса, защо бе пропусната възможността от центъра на града да се отвори широко погледа към Планината, като задънка, като естествен градски декор, а се постави едно тежко, мастито тяло, което затвори завинаги тази прекрасна възможност - да я виждаш, силуета й и дори станцията на Черни връх в далечен план, а на близо - да виждаш Лозенец и ясните очертания на сгради и зеленина. Всичко това като близък план, като фон, който не съществува никъде другаде в града. Пропусната възможност и то със изключителни качества. Спомнете си Париж и невероятните панорами към символите му.

Тридесет години след този момент, недотам подготвени колеги, пробутвани и от други, които искат да „яхнат” професията, ни препоръчват незрели идеи. Дали са чували за авторски права.

Вместо това - защо не поговорим за пространствата на града, за тяхната функция и първоначално предназначение, за мащаба им в структурите на двумилионния град, за тяхното значение и живот, подчинени на промените и движението му, за това – какво очакват гражданите и какво получават. Да поговорим дори за паметниците в тях, ако има такива и за хармонията в отношенията и пропорциите им. Защо никой не говори за минимализираният „Гарибалди”, а се коментира и манипулира общественото мнение за паметника в пространството пред НДК. Защо всички мълчат за унищожения площад „Славейков” или за похабеното пространство на площад  „Александър I”. Има ли още? Вероятно – като жп разпределителните площади „Журналист”, „Македония”, „Възраждане”, както и оня, дето го наричат „Предгаров”.

Направление „Архитектура и Градоустройство” изглежда вече няма какво да краде и копира и свърши „идеите си”. Тези, които никога не е имало като институция. Подготвил съм от доста време статия за това и все не се решавам да я публикувам, тъй като ще извади нечистоплътие, а от това никой не би имал полза. Незнам, може би, все пак, трябва да се знае .......

А градът е в колапс и лошото е, че те не искат, а вероятно и не могат да видят.

Грешките свързани със събуждането, ревитализирането на градския център ще останат за следващите поколения и те ще ни се смеят за проявеното незнание и липса на професионализъм. Ще се смеят от позицията на времето и по-високата си култура и от болката от пропуснатите възможности и ползи за града. Малоумието днес продължава, а то върви винаги заедно с малоценността. „Столоначалници” се удивляват на неща, които се знаят най-малко от две хилядолетия и са документирани поне от столетие. Те едвали знаят нещо и за родните си места, камо ли за този град.

В същото време по булевард „Витоша” кипи строителството на сграда, която в дупката на Софийското поле иска да изправи снага и да конкурира Планината. Естествено, напанът ще е без успех. Най-малката вреда, която ще нанесе е да скрие Витоша от погледа на пешеходците и това е поредната генерална грешка случила се от лакомията на някои.

Защо не говорим и за това – дали има останало свободно пространство с обществено предназначение в града, което да не е застроено или запълнено. Аз не се сещам.

Имам едно проучване за площадите на града. Не съм го публикувал, защото смятам, че не казвам нищо ново – хората виждат, гражданите страдат, колегията тъпо мълчи. Но скришом проектира и строи сгради като очарователната „Национална спортна зала” или ражда блестящи, гениални идеи като тези за „Севтополис”, или копира световни образци и ги адаптира за всеобщ смях на видни места и булеварди. „Подражанието ограничава духа и ако е изглеждало невъзможно да се надминат Праксител И Апелес, то не било лесно и да се достигнат, така че подражателят винаги си оставал по долу от този комуто подръжавал – казва Винкелман и продължава – С изкуството се случило същото, което станало и с философията, където също както сред художниците и архитектите се появили еклектици или компилатори, които поради недостиг на собствени сили се стремили да вземат красивото от много отделни творби и да ги обединят в едно ....... Те са дали малко или нищо, което да е самобитно и от тръгналото по тоя път не можело да се очаква нищо цялостно, самобитно и хармонично ..... Подражателството способствало за недостига на собствени знания .....”

А градът сякаш е лист хартия - търпи!

Моля всички, които се интересуват от тези проблеми, отново да прочетат есето ми „Градски ескизи”, за да оценят препоръките ми. Те естествено не са отправени към колегите, нито към властта в държавата, а към бъдещето и поколенията след нас – те ще знаят, че са съществували и други професионални позиции, на които по-малко ще се смеят, знаейки, че градът, в които сме живели е бил на минимум 2400 години и неговите темпове на живот, метаболизъм или смърт са различни от жалките 70 - 80 години, които всеки от нас се мъчи да преживее. Ня всякъде в живата и неживата природа съществуват различни скорости на съществуване и трансформация. Градове като Константинопол, Дамаск, Йеросалим, Атина, София и други живеят вече от 2500 – 3500 години, докато Санкт Петербург има „само” 300 години история. Енергийните частици, получени в Церн живеят немислимо малко и неустойчиво за разлика от преобразуващата се слънчева енергия. При човека метаболизмът се изразява винаги с начало и край, в сравнение със средата около него. Но това е друга тема над която е хубаво човек да помисли.