В града човек трябва да внимава, как се държи, къде ходи и къде стъпва!
Вървим и се разминаваме с хора, различни и непознати, а аз….. внимавам да не стъпя и върху сянката им,
дори върху сянката на неодушевените. От деликатност.
Майтапя се, разбира се!
В сянката на човека и в сенките на предметите, като че ли, се е вселила душата им и тя ги следва неотстъпно, и винаги, но само, когато има светлина, има и сянка, а ………от светлината зависи и тъмнината, и яркостта на хвърлената сянка.
Наистина, деликатно е да стъпваш върху ……сянка, независимо нейния материален носител, дори образът й да е по-близо до образа на някой друг жив вид, различен от човека. Стремя се да не стъпвам върху сянката на човека, животното и „неодушевените“ предмети на града, върху сянката изобщо, защото си мисля, че стъпвам върху тялото на неумиращата им душа.
Сами разбирате, че си измислям, но го правя искрено – не желая да ви заблуждавам, защото знам, че това не е възможно, а и цял живот живеем в града, сред светлини и сенки - и този мой стремеж си остана жив. Не обичам да стъпвам върху душата на човека, дори на крадеца и злодея! Не й стига тежестта му на лош и зъл човек, та и моята.
Стремя се да зачитам свободата на духа, особено на почтения човек!
Естествено, има и сенки – мазни и игриви, неуловими и твърде плашливи – и да искаш не можеш да ги настъпиш, не би могъл да ги настъпиш, дори и да не искаш. Няма да говоря за тях, не желая, защото избягвам контакта с материалното тяло на усукващия се, всячески, техен дух.
Представям си, че сенките говорят, а знам, че можеш да познаеш човек по сянката. Дори да е стара, бледа или извехтяла - по нейната душа можеш да разбереш и мислите на човек!
Душата можеш да разбереш и по очите, и по ръцете! Вгледай се!
Има най-различни по форма, съдържание и консистенция сенки - сигурни и ясно очертани, тлъсти и дебели, мършави, с преплитащи се крака, радостни и безгрижни детски или уморени възрастни, на мъже и жени, на весели и на начумерени, на всякакви. Но……………. няма летящи!
Сенките също биват и статични, и динамични.
Може ли да се за измерва човешката сянка? Сякаш питам – може ли да се измерва човешката душа? Може би може, но не знаем как - как би могло да става това?
Човешката душа е с променливи дименсии и те зависят от ъгъла, под който падат слънчевите лъчи върху изправен човек. Те създават и очертават формата на сянката, като това разбираш едва, когато я огледаш и прецениш.
Сянката на сгънатият, от своя страна, е друга, съвсем друга – сгъната като него!
Затова гледай внимателно и продължително!
Оглеждай всичко!
……………………………
Сянката в действителност е видима и невидима - като душата и тялото му, и като тая на града с неговите си!
Трябва да знаеш, коя от тях ще поискаш да измериш, защото неизмеримостта им не съществува само на Земята! Другаде може да има живи и със сигурност - няма да са хора, а техните градове няма да приличат на нашите!
Може да се сравняват и измерват само тук – и човекът, и отражението на душата му - градът! Сенките се сливат и преливат една в друга, бягат и се гонят, откриват се и се намират, като едно вечно цяло! Същото е почти – с връзката между човека и неговата 23 грама душа, но има и хора – загубили човешкия си дух, както и градове своята душа. Дали в сянката на човека се е мушнала неговата душа и дали в нея се съдържа необятното въображение на твореца не знам, но е очевидно, че въображението се храни и поддържа от глада на града!
………………………………………………………………..
Не желая да разсъждавам и пиша за сянката на еднодневката-винарка, защото в кацата няма нито светлина, нито сенки, а още по-малко за тая на хлебарката, защото науката още не е установила сенки в тъмното на дупката.
………………………………………………………………..
Кажете ми - защо го художници го рисуват,
защо поети го възпяват,
защо музиканти пишат песни за него,
с какво ги привлича?
Чудя се - защо едни мразят, а други обичат града?
Какви комплекси им създава?!
А привилегии?
Дали, защото не могат един без друг или, защото е изпълнен от светлина и сенки, защото атмосферното трептение и безкрая от хроматичните му вибрации очароват всеки творец, предизвикват нестихващото му въображение, убиват, раждат, зоват го с неочакваността на усещането му за свобода и любов към……… сенките и светлината в него.
Дали архитектурата и хората го правят вълшебен, а тъмното и светлото, редът и хаосът засилват привлекателността му, правят я творческа тема, която се превръща от иреална в реална, от интровертна - в творческо трептение за всички……. оживяват го и го одухотворяват към съвършенството!
Само природата и върховната творба на човека – градът, живеят в тази полихромия, в това вечно състезание, но все си мисля, че природата превъзхожда със своя невъобразим хаос и недоизкусурен порядък, а градът е затворен в консервативната архитектурна рамка на човешкия разум - събран е с годишните сезони, с лятното и зимното слънцестоене, в шарената черга от хора, архитектура и безброй неумиращи души, носени от вятъра на времето!
Михаил Петков /
Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
/ събрано през юли 2015 г.
|