- Г-н Гюзелев, след периода на бурно строителствозабелязвате ли някакви тенденции за подобряване на градската среда на столицата?

- Напоследък по-често ме търсят по въпроси, свързани с градоустройството и това, което се върши в нашия град, а не заради личните ми проекти и планове, свързани с театър, книги и т.н. Но това ме радва, защото всъщност тази част от моята дейност не я разделям кой знае колко от творческите си проекти, тъй като я смятам за много съществена и важна. Благодарение на социалните мрежи, в които изразяваме свободно мненията си и така понякога привличаме вниманието на медии и институции. Има вече доста хора, които не само се вълнуват, но и се възмущават от случващото се в градовете ни и търсят начин за пробив в безскрупулната и метална защита на чиновничеството, което е узурпирало властта. А тя с наглост и безочие си позволява буйна активност, без преди това да се допита до гражданството, без да направи необходимите и задължителни етапи, преди да реализира каквото и да било.

- Узурпирало е вкуса?

- Узурпирало е властта и оттам налага вкус. Не се ръководя от политически пристрастия и нямам намерение да плюя едни за сметка на други. Смятам, че това, което става в момента, е плод на тежко наследство, започнало много преди началото на т.нар. преход, и в момента сърбаме попарата на това, което се е правило 40-50 години. Имам предвид, че през този период на тежък застой и на откъснатост от света, ние сме стигнали до точката, от която не знаем, или се правим, че не знаем какво става около нас - в цивилизования свят, Европа, там, където се намираме. Това, което се застрои в последните 25 години, показва, че ние не сме наясно нито с културните пластове, нито с тенденциите, които формират добър вкус, култура, цивилизованост. Много ненаучени уроци, ниска информираност и незаинтересованост, и оттук – тежък, лош, плачевен резултат. Иска ми се да напомня, че това, което се прави в последните 5-6 години, не е плод само на това правителство, на тази власт, обагрена от определена политическа сила. То също носи наследството от едно изключително лошо управление, което продължи 10-12 години при кметуването на Софиянски, за когото ентусиазирано гласувахме поради неизлекуван антикомунизъм. Преди това и на другите, като Янчулев например, които не бяха толкова дълготрайни във властта. Но това е, както неведнъж сегашният главен архитект Диков казва, времето на „голямото крадене“, като търси по всяка вероятност оправдание на случващото се сега. От думите му се подразбира, че може би днес не става дума за крадене, но дори и така да е, проблемите са не по-малко страшни. В момента маниерът е на бързо реализиране и усвояване на средства, а резултатите обикновено са много посредствени.

Площад "Славейков" - една от най-интересните сгради, строени преди войната. Архитект е Георги Овчаров. Днес в окаяно състояние, надупчена, с изкъртени на места козирки, “украсена” с реклами. До нея се забелязва винил, изобразяващ бъдещата фасада на реновирана стара сграда. Веднага се разпознава парвенюшко-просташкият стил “ретро-неокласика”, любим на новобогаташи и новоизлюпени инвеститори. От врътките и чупките, особено в мансардната част се вижда, че става дума за “архитекти”, абсолютно ненаясно относно материята, с която се занимават и с тенденциите и.

- Говорите за усвояване на европейски средства по оперативни програми?

- Да, трескаво бързат да осъществяват проекти, защото едни пари трябва да се усвоят и по стар соц български рефлекс се смята, че каквото и да се направи, обществена реакция няма да има. Едва в последните 2-3 години такава се забелязва отчетливо заради възможността да се изразява лично мнение в интернет, което няма как да се пренебрегне. Някои по-млади архитекти и визуалисти, се опитват по различни начини да променят установените практики и да влияят, но засега са отблъсквани в периферията на силовото поле, с което са се обградили хората с власт. Същите отказват да разберат, че са нищо друго освен координатори, които трябва да осигурят добри условия, в които творящите хора могат да разгърнат способностите си, а не те да определят и възлагат на когото решат.

Между хотел „Славянска беседа” (арх. Вл. Брънеков и арх. Асен Михайловски,  1935 г.) и къщата на арх. Георги Овчаров на ъгъла с "6 септември" бе построено набързо нещо глупаво, скудоумно, “архитектурно” недоразумение. Абсолютно несъобразено с шедьоврите, между които се намира, сбъркано като стилистика, пропорции, цветове и какво ли не.

- Когато говорим за среда, обикновено имаме предвид изключително архитектурата. Не смятате ли, че всъщност трябва да говорим за култура на средата. Нещо като вица за бар на Луната. Построили страхотен бар на Луната и първите клиенти се върнали на Земята. „Е, как беше? – попитали ги журналисти. „Много кофти. Няма атмосфера.“ Средата като атмосфера?

- От една страна съм съгласен, от друга – мисля малко да ви коригирам. Едва напоследък започнахме да се съсредоточаваме върху темата „архитектура“. Основният проблем е, че повечето хора нито вникват, нито схващат, нито поне се опитват да разберат какво означава думата „архитектура“. Не искат да проумеят какъв е смисълът й, с какво съдържание е натоварена, колко е важна и съществена за всичко около нас. За мен, а сигурен съм, и за други хора, проблемите в архитектурата са по-важни от проблемите в театъра или други сектори на културата. Тя е изкуство, а не инженерно съоръжение. Разбира се, рисковано е да говорим за архитектурата откъснато, само за нейния сектор, без да си даваме сметка за нишките, които я свързват с политическия и социалния живот. Но тя липсва от полезрението на журналисти и медии, за нея се говореше бегло и плахо, едва напоследък започват да се обсъждат проблемите на архитектурата с повече внимание. В същото време обаче никак не бегло и не плахо се реализират проекти, които променят много бързо, и за жалост непоправимо, облика на града, в който живеем, средата, дизайна. И това влияе на всички нас по категорично лош начин, а последствията са дълготрайни. Не става дума за незначителни грешки, а за гора от проблеми, за допуснато бездарие, което за съжаление няма как да бъде поправено вече. И то продължава със забързани темпове да определя “атмосферата ни“.

Темата Площад "Славейков” от време на време изкача и разпалва страстите. Вече 25 години сме свидетели как едно от най-хубавите места в София е окупирано от т.нар. “букинисти”. За съжаление в проектите за реновация на мястото присъствието им отново е предвидено, вместо това пространство да се отвори и да получи облика на един истински площад.

На изхода на „Цариградско шосе“ има една малко плашеща, наклонена към булеварда (по архитектурен замисъл) сграда, години недовършена, която най-малкото буди недоумение. Какво е това нещо?

- Тя е симпатична, макар че не знаем с какво предстои да бъде “облечена”. Но срещу нея се пъчи “Корабът майка” или “ Фуражката”, както е по-известна... До наклонената кула пък се извиси небостъргач в дубайски стил...Това е източният вход към нашата столица, първото нещо, което ще забележи някой, идващ за първи път в София, или пък ние непрекъснато се натъкваме на него, когато излизаме и влизаме в града. Смятам да кажа нещо по въпроса, като очаквам да чуя и други мнения, нека дори да бъда сразен с доводи - особено на тези, които не знам как са стигнали до тази реализация. За мен това е фрапиращо недъгаво ансамбълче, абсолютно неадекватно на средата ни! А онова, което ни дебне малко по-надолу по булеварда и не е по-прекрасно – зала „Армеец“, трагично грозна. Спомням си, че навремето премиерът Борисов я нарече „красавица“, което е втрещяващо неадекватно. 

- Може би този грозноват архитектурен разгул дойде като отговор на сивите жеката?

- Да, но дори и покрай това тук-там в София можем да видим чудесни сгради, прекрасни архитекти – и от по-старите генерации, и от по-новите, които вече все по-очевидно се открояват „на хоризонта“. Те успяват да реализират по някоя и друга сграда, но това на фона на останалото е едва забележимо. Има цялостно сбъркани концепции що е това модерна архитектура и по всяка вероятност не се разбира, но и не се следи какви са тенденциите. Точно поради тази незаинтересованост в 90-те се промъкна едно поколение от архитекти и дизайнери, които са намерили начини да “творят”, но работите им, меко казано, са доста посредствени. 

- А как изобщо се прави такава концепция, кой трябва да участва в нея?

- За да се стигне до такава концепция, трябва да има дълги дебати на обикновени граждани, на граждански съсловия, на заинтересовани хора, на професионалисти, които трябваше отдавна да са започнали този разговор и той да се провежда непрекъснато. Целта е не да се произвежда шум и да си чешем езиците с дъра-бъра в пространството, а чрез тези дебати да се упражнява влияние, да има конкретен резултат. Досега такова нещо няма. Да, изслушват ни, влизат в някакви дебати и спорове, след което правят каквото са намислили, и на практика няма никакъв резултат. Ето например имаше конкурс и участниците си разделиха близо 1 милион за това как ще изглежда София на различни места в центъра.

"Раковска" и "Аксаков" - типична сграда от 90-те с “любимата” окачена фасада от синьо стъкло - запазена марка на съвременното ни строителство. Наскоро подновената долна част на сградата показва архитектурно безсилие на българския постпостмодернизъм. Бялата облицовка, счупена в ъгъла с преместен главен вход отстрани е в пълно несъответствие с останалата част, лепната като грозна кръпка.

- Какво ще кажете за самите проекти за центъра на София, които бяха представени в медиите?

- Много лоши проекти и това дълго се коментира, много хора се изказаха и критикуваха, но всичко беше постфактум. Тези неща вече са приключили и много е вероятно да се стигне и до реализация. Просто няма установени правила, или ако има, те се заобикалят и не се спазват. Имам предвид и как се организират подобни конкурси, които задължително би трябвало да бъдат предшествани от дебати, от спорове. И като се почне от най-ниското ниво да се достига до специалистите, които ще оформят нужните рамки, в които ще се реализират бъдещите проекти. Много е важно в тези конкурси да има възможност и за международно участие, което се заобикаля, ясно защо. И резултатът е налице.

Ъгълът на “Графа” и “Патриарха” - виждаме груба и грозна сграда от 80-те години тази на Булгартабак залепена за вече незабележимата кооперация, проектирана от К. Джангозов и Р. Радославов в края на 30-те, един от най-добрите архитектурни примери на българския модернизъм. Освен нелепите цветове в които е боядисана, забитите климатици и реклами, забелязваме потресаващо неадекватна надстройка, незнайно (знайно) как разрешена. Изключително несъобразена със стилистиката на сградата, натрапчиво нагла.

- Пътят е ясен, но как да бъдат принуждавани хората с власт, от които зависи дали нещата ще се случат, да променят досегашните практики?

- Един от обичайните начините е промяна чрез нови избори. Идват нови общински избори, нови хора и те променят или не променят старите практики. Въпросът обаче е, че това не би трябвало да е така, защото един главен архитект се назначава за много години, а общинските съветници, от които зависят нещата, се избират за определен мандат. А ние говорим за неща, които са непрекъснат процес, всекидневен, всекиминутен процес, който никога не спира. Хората с власт не би трябвало и минута да се чувстват спокойни, само защото мнозинството ги е избрало, да се смятат за недосегаеми и че могат да предприемат безапелационно каквито и да е инициативи. Всяко едно решение, свързано с градската среда, тоест всеки един от нас е заинтересован – не само политически, не само обществено, но и визуално-естетически, което абсолютно винаги се пренебрегва,  всеки има право да знае кога, какво, колко струва. Но ние винаги говорим постфактум – когато е късно. Ето например случая с Лъвов мост – архитекти, специалисти, граждани се опитаха да подложат на дебат проекта. И преди да бъде построен, да се огледа има ли други възможности. Спомням си, че тогава в едно интервю главният архитект много цинично нарече предложението на Група „Град“ слабо. Тоест, има едно нахално самочувствие, което се демонстрира от властимащите. Те избягват всяко подлагане на съмнение и обсъждане на проектите им. Това е тоталитарно, отживяло, много вехто мислене, присъщо на хора, които обичат задкулисието, дребните игрички и далавери и всъщност не са особено заинтересувани от крайния резултат.

Част от зеленчуковия пазар на "Граф Игнатиев" вече превзет наполовина от грозни, но твърде обичайни за София сергии за евтин трикотаж. Странно е, че изобщо са допуснати, и въпреки многобройните критики срещу им от общината няма реакция.

- Ако вие сте главен архитект, откъде бихте започнали?

- Аз не мога да бъда главен архитект, защото съм художник.

- Това вече май няма никакво значение...

- Е, то наистина се видя, че няма значение кой каква компетентност притежава и  поради това бих могъл да стана и министър на икономиката и дори да го развъртя доста добре. Но първо мисля да опитам със спорта (смее се). Но сега сериозно – винаги съм смятал, че трябва да се даде път на компетентни хора - клише, но е вярно и важно! Аз също съм част от визуалната култура на тази страна и смятам, че имам правото да изразявам мнение и по някакъв начин да влияя. Но не смятам, че съм човек, който може да взима решения и не го правя. Никога не бих приел подобен пост, но бих могъл да бъда полезен в рамките на моята компетентност. Не бягам от отговорност, аз имам своите рецепти, но смятам, че човек на такъв пост не би трябвало да се задържа особено дълго. Тоест, да не организира структура,  непробиваема отвън. Няма нужда да изброявам резултатите, които се получиха за бул. „Витоша“, за Докторската градина, за „Патриарх Евтимий“, за Ларгото, за проекти с огромно значение за градската среда в София, макар че положението в провинцията е същото.

Един от красивите примери в българската архитектура от края на 30-те години на „Раковска“ (арх. Берберов), остъклените витрини. За съжаление и те не са опазени от посегателствата на “новите варвари”, които подменят ефирната стара дограма с неадекватна нова. Това променя елегатния растер на оригиналния вид. Такива сгради не са и под защитата на специален закон за архитектурното наследство. Някой ден може да изчезне и на негово място ще се появи поредната първенюшка сграда в стил “ретро”.

- След 1989г. в центъра на София се роди друга среда – около Народния театър, площад „Славейков“ и т.н. – старите сгради, зелените площи с оркестри на живо, хубави хора, някаква приятна артистична среда. Вие освен това живеете в тази част. Харесва ли ви?

- Тези стари сгради определят характеристиката на София. Тук между другото са падали и бомби през войната, които са унищожили част от тях. Но да не забравяме, че те са на стотина години, тоест не са чак толкова стари. По онова време България е излизала от тоталното село и е започнала да придобива един лек градски облик. Тези сгради в неокласицистичен стил обаче са бледи имитации на това, което вече е било построено векове преди това в Западна Европа. Някои са ми много мили и симпатични и те наистина придават една еклектична атмосфера в София, но от архитектурна гледна точка не са нищо особено. По-късно през 30-те и 40-те години архитекти като  Овчаров, Джангозов, Берберов, Цолов, Васильов, Михайловски и т.н. дават по-специфичния облик на София. И тъкмо този облик започва да придобива някаква характерност, но идва 1944г. и се приключва. По-късно някои от творците по инерция продължават да работят и да създават нелоши неща, но към края на 60-те години всичко помръква.

На мястото на прословутата Прошекова бирена фабрика наскоро ще се извиси гигантски мастодонт, напълно неподходящ на средата, която го заобикаля. Търговско-жилищно-офисна сграда, напомняща поредния мол. Наследниците правят огромна грешка, предоставяйки имота си за такава цел. Най-смешен е “цитатът” на бившата фабрика откъм "Шейново", ни в клин-ни в ръкав, залепен за огромното туловище, в напълно различен стил. Предназначението и размерите на този комплекс са крайно неадекватни за този квартал.

- Много спорове имаше около книжния пазар на площад „Славейков“ – да го има ли, в какъв вид и т.н. Какво мислите за него?

- Площад „Славейков“ всъщност е единственият истинския площад на София, заграден от различни сгради. Смятам, че не трябва да бъде окупиран от сергии, било то и от такива за книги. Отдавна вече нуждата от книжен пазар не е насъщна, защото той се появи там, когато в края на 80-те всички държавни книжарници бяха закрити. Сега обаче има много нови книжарници и за да не фалират те,  за да не се продават книги в кашони от банани,  тези сергии трябва да се махнат и площадът да се отвори. Нямам нищо против търговията с книги, в Испания например има прекрасни площади, където по празници се отварят такива подвижни сергии с книги, знаем за букинистите в Париж и къде ли не, но те трябва да бъдат на подходящи места. Да има обаче постоянно такова на продавачи на книги на площад „Славейков“, аз съм абсолютно против. В тази връзка друга язва в района е и зеленчуковият пазар на „Граф Игнатиев“, който наполовина вече се превърна в пазар за гащи и чорапи. Това е също естетически камшик за по-чувствителните. Сега се сещам и за една  сграда, отново на площад “Славейков”, която в момента се рановира в стил неокласика. Богатите хора и част от инвеститорите смятат, че да правиш в 21-ви век такъв тип архитектура, малко нещо ретро, е много стилно. Това отдавна е отминало и е много тежко демоде. Както къщата на „Кристал“, направена в стил неокласика – абсолютно неадекватна, да не говорим, че е и незаконна. Така тук-таме се появяват тези орнаменти, врътки, залепени гипсови украси, които не са нищо повече от една парвенющина. Изчистеността на формите някак си не се възприема, донякъде и като реакция от социализма, където всичко беше правоъгълно. 

- Кои са сградите, построени в последно време, които ви харесват?

- Не искам да се ангажирам с конкретни сгради, за да не пропусна някоя, но тъжната картинка е, че са много, много малко - не повече от 10 в последните 25 години. Една от тези сгради, които ми харесваше на бул. „България“, сега е нацвъкана с климатици. Трябва да има една законова рамка за регулация на този проблем, която да се спазва. Ние много бързо свикваме с тези „гнойни пъпки“ в градското пространство и дори не ги забелязваме, а те са ужасно грозни. Издевателствата върху фасадите тук, нямат аналог другаде в Европа!

- На чужденците обаче София много им харесва.

- Атмосферата на един град не зависи само от това, което аз дотук изреждам, в никакъв случай. София си има своята прекрасна атмосфера, подчертавам – въпреки всичко. В „низините“ на тези сгради се появяват частни магазинчета, кафенета с много добър дизайн, с много добро предлагане на ястия, изобщо на атмосфера, на живот, който кипи и няма нищо общо със сивотата отпреди 25 години. Но тези, които са избрани да ръководят градската материя, те пък са длъжни да осигурят на тези малки частни инициативи една достойна рамка. И то не е сложно, не е нужно да измисляме нищо, то вече някъде е направено, просто трябва да го приложим. 

- Винаги са ме впечатлявали в Гърция ония малки къщи, които приличат на бели кубчета със синя дограма и нищо повече. Даже се майтапехме, че са в архитектурен стил „градски клозет“. Но атмосферата е прекрасна.

- Това е много хубав пример, само не ми е ясно защо „клозетен“ стил. Ние не можем да разберем, че точно тази простота на Средиземноморието е красива, оттам е тръгнал и Корбюзие. Той е минавал и през България и е видял тези прекрасни бели варосани къщи и тук. Бялото, геометричното, простото - там се крие красотата. А не така нареченото „разчупено“ и „раздвижено“, любимите думи на инвеститори, клиенти и реализатори. Мен ако питате, тези две думи трябва да бъдат премахнати със закон. Шегувам се, но истината е, че ние може да се разчупваме и раздвижваме по цял ден из чалготеките, но накрая се получава един потрес. И точно средиземноморските култури, които са в основата на европейската цивилизация, ще видите и в Сицилия, и в Гърция, и във Франция, и в Испания, и в арабския свят, ще видите точно тази простота до ден днешен. Отдалечихме се от това, а в 18-и и 19-и век ще откриете и в българските села точно тази архитектура. Ние нямаме типично българска архитектура, тя е дошла у нас през Византия, после през Османската империя, през гръцките влияния. Тази простота изчезна, изгубена е, тя много бързо беше пометена и на нейно място се настани парвенюшката дебелащина. 

- Кой е градът, който особено ви харесва?

- За да разбереш и усетиш един град, трябва да поживееш там, не да преминеш през него туристически. Няколко са градовете, които смятам за изключителни – Париж, Ню Йорк, Барселона... Но най-великият град – колкото и банално, колкото изтъркано да звучи - за мен е Венеция. Живял съм там, пътувал съм дотам многократно и се опитвам колкото се може по-често да се връщам в този град. На него най-точно приляга думата „уникален“, която обичат да употребяват много у нас, без обаче да разбират какво означава точно. Венеция е уникален град, тя за мен е непрекъснат извор на вдъхновение и възхита.

През 2011 година Фостър Хънтингтън прави нещо, за което много хора само си мечтаят. Той напуска работата си, купува си ван и решава да избяга от градската джунгла на Ню Йорк. Дълго време той обикаля САЩ, като публикува множество фотографски книги, включително една, озаглавена „Домът е там, където паркираш“.

След три години номадски приключения 27-годишният фотограф решава най-накрая да се установи някъде. Ето защо той и група негови приятели се обединяват, за да построят къща на дърво в западен Вашингтон, близо до границата с Орегон.

Фостър избрал мястото, тъй като е в близост до Портланд, но все още сред природата и на дистанция от града. „Винаги съм обичал къщите на дърво. Така че си помислих, че е време да си построя една. Имах желание да направя място, където приятелите ми биха искали да дойдат“, обяснява идеята за приказната къща фотографът.

След една година проектът се превърнал в реалност. Всъщност домът се състои от две отделни къщи, като всяка от тях е с големина около 20 квадратни метра. Едната се използва за работилница, докато другата е превърната в малък дом. Помежду си те са свързани с почти 8-метров мост.

Градски ескизи 190
Светът на буболечките

Тази е общата тема, в която се стремя да търся и разкривам приликите и различията от живота на живите организми - на тези с ум и разум и на тези, които живеят и се борят за оцеляването си, чрез инстинкти. Това е тема, върху която разсъждавам от години, след като открих някои от превъплъщенията, които е претърпял разумният човек в хилядолетията на съществуването си.

Под натиска на реалния живот и неистовото си желание да съществува, човек еволюционно се променя, престава да носи човешкото с духа и разума си, а придобива и засилва качествата си за приспособяване към средата, възприети от други, по-нисши живи видове. Роден човек, той постепенно се превръща, под натиска на трудностите и препятствията, и непрестанната борба за оцеляване - в друго живо и по-адаптивно същество, което ние най-общо назоваваме с презрителното определение – буболечка, придобивайки всички нейни адаптивни качества. Веднъж възприел ги, той успешно ги усъвършенства чрез разума си!

Вероятно знаете, че когато Лукиан се качил на Луната, чрез своето въображение, видял от там човешкия мравуняк по цялата земна повърхност и се учудил на разнообразието на хаоса, и на малкото ред на живота в него !

…………………………………………………

Хората се различават по своите възможности, народите – също. Затова и едните, и другите сами извоюват правото да доминират и експлоатират себеподобните си. Дори кръвта на едните посинява, въпреки, че навсякъде е червена. Много смешно, нали?

Хората се различават единствено по своите умствени и физически възможности.

В хилядолетията живот едните, с развит ум и разум, показват пътя на развитие на останалите и най-вече на късовратите впрегатни индивиди. Понякога нещата и естественото човешко съществуване се объркват, както това се случи с нашия народ през изминалите няколко века, но всичко тече, всичко се променя, за да се установи отново в естественото му състояние.

Обаче, животът е измамен - и за умните, и за тези, които страдат от липсата му, именно, заради подчиняването на разума от инстинктите!

Днес хора вече не съществуват,

защото човечеството е тотално клонирано след многократните превъплъщения и носи характеристиките на буболечките. Изключение правят малцината оживяващи, въпреки всичко. Те са нужни, за да му показват пътя към неясното бъдещето.

…………………………………………………

Групи архитекти, недостигнали восъчна зрялост в професията, известни, преди всичко с неизвестността си в най-важната част от професията – творчеството, създава шоу за обществото, занимаващо единствено хейтъри и тролове, забрави предмета на професията, заради неутолимата си жажда и нестихваща амбиция.

Колко разбират от материята, за която говорят, разбират само тези – на тяхното ниско интелектуално и професионално ниво.

Срам ме е!

Очевидно е, че възпитанието и образованието трябва да съпътстват живота ни в професията, а сред говорещите липсват – ту едното, ту другото, а при някои и двете!

Културното ни пространство десетилетия се изпълва от миризливата среда на застояло, чесън, много слугинаж и недостижима образованост. Затова професионалното утвърждаване се превърна в борба за административни и партийни постове, а състезанието чрез творчество в професията изчезна! За целта се използват всички средства – и патерици, и асансьори, и чадъри! Употребяват се дори специалните служби на държавата, за да заместят качествата при тези, на които липсват.

Примери – колкото щете!

…………………………………………………

Познавате ли съкращението „рабфак“, дошло от миналото и неопазило се във времето в езика ни? Предполагам не.

Защо си спомням за него?

Защото за работническо-селския произход на носителите му никой, никога не трябва да забравя, трябва да се разказва, още повече, че неговата проява се вижда наживо, навсякъде[MP1] около нас. Днес!

Ще се учудите!

Да, думата е забравена, но носителите на силата и всеядността на съдържанието й са тук сред нас и всеки ги забелязва, без да знае, без да предполага за произхода и времето на нейното съществуване.

Рабфак-ът превзе ръководните органи на организираната ни колегия и държавата!

Рабфак-ът е тази институция, появила се със своята немощ и липса на знание, в отсъствие, на каквато и да е интелигентност, със своето скудоумие и малограмотност, с ниския си творчески потенциал и принадлежност към ония модифицирани групи хора, за които пиша от толкова години, и която е заела важна позиция във властта и управлението на държавата, още преди години. Днес, тя отново е тук и непрестанно демонстрира своята елегантна неграмотност и знание да управлява! Впрочем, тя не ни е напускала от времето на своето създаване и налагането й в живота на народа - с нейният възторжен гьонсуратлък, стъпил върху жаравата на интелигентността.

Това е специфичен вид тероризъм - за разширение и употреба на властта на буболечките над човешките общества!

Употреба чрез геноцид, който води развитието на живота винаги до регрес, до упадък,…………. назад! Заедно с всички нас!

НО,

да живее Рабфак-ът! Да (х)иляди!

…………………………………………………

А знаете ли, че градът не е на човека!

Да, градът не е на човека!

Градът е на милионите буболечки! Малки и големи, тънки и дебели, дребни и големи, винаги бързи и нагодливи – всички, те са неговите действителни, а не виртуални собственици, като хората! Те живеят в него, но не го ползват, както си мислят, работят в него, но другите обират ползите!

Ще се попитате защо? Защо ли?

Защото човек е надменен, спрямо града - някои живеят в него, безмълвно, други бягат, обременени от контактите си, малко са загрижените, но много са ония, които са тук, за да смучат соковете на привилегиите му и още повече тия, които не знаят, че трябва да даваш, толкова поне, колкото вземаш!

Защото човекът взема от духа на града, а материалните блага се присвояват от безкрайните редици буболечки и ята от мушици!

Михаил Петков / Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.